Малко утешение

Годината започна толкова готино с тази януарска страница на кухненския ни календар:

После видях плакат за изложбата Тулуз-Лотрек и звездите на Монмартър в Schloss Cappenberg, който всъщност е само на около час път от вкъщи. Вместо веднага да се метнем на влака, отлагахме докато не наближи дипломния ми изпит и... сбогом, монмартърски звезди!

Миналата седмица докато се разхождах, погледът ми попадна на витрината на нещо като антикварно магазинче. И какво се мъдреше най-отпред - книжка с пощенски картички-репродукции на Тулуз-Лотрек. Ето го и моето малко утешение:

Аристид...

...и останалите

Христос воскресе...

...или Easter Bunny got hot!

Оригиналът тук.

Защо не ставам за artist

1. Защото никога нямаше да ми хрумне подобна комбинация.

2. Защото дори да ми беше хрумнала, по всяка вероятност (доколкото се познавам) щях да използвам червено за топката. Което може би щеше да подсили абсурдността на ситуацията, но също и асоциацията с клоунски нос. Така цялата инсталация щеше повече да загуби, отколкото да спечели.

3. Няма три. Просто не ставам и толкоз.

4. След като няма три се питате защо има четири, нали? Отговарям: без четири не мога да напиша

5. На 9. октомври в Дуисбург и Дюселдорф ще бъдат открити две паралелни изложби, представящи различни периоди и жанрове от творчеството на Reiner Ruthenbeck.

снимка vs. картина

Историята започна преди около 3 години, докато си бях в България за лятото.

В една галерия видях акварел с голо женско тяло, който ме привлече както се казва от-пръв-поглед. Напомняше ми страшно силно за една фотография - част от сесия, която обожавам. Разликата идваше единствено от леко променената гледна точка спрямо модела. Светлина, сенки, цветове, състояние и атмосфера - всичко останало беше предадено дословно. Въпреки тези повторения, според мен акварелът по нищо не отстъпва като предмет на изкуството на снимката. Просто един по-различен поглед, предаден с други изразни средства.

Разказах на галериста какво си мисля и го помолих за среща с автора на акварела. За съжаление се оказа, че той в момента не е в града, а когато дойде време да се прибира, аз си заминах за Германия. Месеци по-късно се чух по телефона с галериста и той ми разказа, че се е виждал с художника и го е питал за "моя акварел". Макар и не веднага (не се издават току-тъй тайни от кухнята!) художникът си признал, че едно списание се въртяло из ателието му по времето, когато е рисувал акварела.

Когато на следващата година за свое изумления видях акварела все още да виси в галерията (подозирам галериста, че го пазил специално за мен през цялото време, но това е друга история), не се поколебах нито за миг повече. Направих си страхотния подарък да си го купя и след множество перипетии покрай пътуването му до Германия, днес акварелът краси стена в спалнята ми.

В началото излъгах. Историята започна още юли 2003. Тогава в българския вариянт на най-известното мъжко списания излезе фотосесия с примабалерината на Софийската опера Маша Илиева. Броят стана много известен. За съжаление преди всичко със скандала, който предизвика. А всъщност това е една от най-красивите сесии публикувани някога по страниците на въпросното списание.

По скромното ми мнение това е и най-добрата сесия за българското списание въобще, но това си е лично наблюдение и не искам да го натяквам на никого. От години се бях възхищавал на харизматичното излъчване на Маша от сцената или дори от екрана. Но тези фотографии я поставиха в нова, още по-въздействаща светлина. Типично по български, навсякъде се коментираше скандала, а не невероятните кадри на Васил Къркеланов.

За щастие времето отминава и отсява важното от останалото. Днес остава само възхищението към модела и автора на тези произведения на изкуството. Причината за този пост, макар и неразделна част от моето ежедневие, е съвсем обикновена - акварелът, който ме гледа от стената. Поводът обаче е много специален - днес Маша Илиева има рожден ден.

S|E|H|E|NLERNEN

SEHENLERNEN е една от онези на пръв поглед безполезни кампании, които особено много ме радват, придавайки на познатото нов чар и ме изпълват с усещане подобно на очакването на нещо приятно.

На ключови места в града (площади, кръстовища, гари, музеи, паркове) се разполагат големи едноцветни рамки. Те фокусират вниманието на хората "кадрирайки" елементи от градския пейзаж - сгради, фасади, тротоари, мостове и др., чието съществуване заедно с всичките му качества и недостатъци иначе бива възприемано като даденост. Извадени извън контекста на ежедневието, придобили нова по-детайлна украса, познатите и дори поумръзнали декори оживяват и сякаш придават нов облик на заобикалящия ни свят. А по този начин въздействат позитивно и на жителите на града.

Ясно е: на практика цялата промяна се случва само в главите на зрителите. Точно това обаче е целта на подобна провокация. Има хора, които са способни и без "външна помощ" да преоткриват познатото. За всички останали от 02. до 16. септември центърът на Дуисбург ще стане една идея по-интересен, а може би и по-симпатичен.

Популярно изкуство?! Не, благодаря!

Когато бях на 15 бях фен на импресионизма. И най-вече на Ван Гог. А на 15 бях доста отдавна. Това ми тогавашно увлечение беше логично продължение на бащиния (много добър) вкус. Солидно подкрепено с голямо количество албуми с репродукции, които той беше събирал с години. Сега предпочитам Климт. Имам и други любимци, но той се откроява. Побиват ме тръпки, когато усещам как изпипаните до най-малката подрбност, изпълнени с декоративни елементи фонове внушават повече усещане за живот, отколкото застиналите в хладна строгост фигури, които рисува. (Хм... Последното изречение стана прекалено сложно за мен!!)

Притеснява ме фактът, че напоследък все повече хора започват да го харесват. Не че са хукнали на тълпи из музеи и галерии. Виждам репродукции на най-известните му картини едва ли не навсякъде. Изключвам голямоформатните календари. Те отдавна са задължителна част от лайфстайла, а не просто начин да виждаш нещо хубаво на стената всеки ден. Напечатани по чаши, вази, чайници и кани; найлонови пликчета и платнени торбички; магнити, значки и стикери; подложки за компютърни мишки и дори подложки за хранене (!!!), тези картини губят огромна част от енергията си, от посланието, което носят. Това усещане за масовост ме плаши.

Получава се затворен кръг. Известните картини стават все по-известни сред все по-широки среди. Среди, характерни с това, че всъщност не им пука толкова за изкуство, които обаче следват стриктно модните тенденции. По-малко известните картини пък потъват в забвение дори сред "познавачите", които щат не щат трябва да следват потока. Защото що за познавач е този, който говори за непопулярните картини на популярен художник?! Един от най-ярките примери е Ван Гог. Пиша "Ван Гог", а ти четеш "Слънчогледи", познах нали?! Малко по-назад се нареждат "Звездна нощ", "Автопортрет" (известните са няколко, но не са много хората, които наистина могат да се сетят за повече два) и "Стая в Арл".

Колко хора са наясно, че дори гениалният Ван Гог е започнал да рисува тези невероятни, изпълни със светлина послания на красотата едва в края на живота си? Че дотогава е водил дълга и тежка борба със самия себе си? Че години наред е рисувал само с въглен. Грозни, гротескни и безкрайно тъмни картини. Минал е през ада, за да започне да рисува рая. Точно този рай ние днес слагаме върху каквото ни попадне. И се радваме, че разбираме от изкуство. (?!??!!!) Толкова е пошло, че ми се повдига. Ван Гог не е Куелю, който всеки може да разбере. Няма нужда всеки да го разбира и харесва. Това, че красотата, до която е достигнал може да бъде (донякъде, но не напълно!) оценена от всеки е нормално. Всеки може да оцени красотата на изгревите и залезите, песента на птиците, шепота на вълните. Това е нормално.

Не е нормално "Слънчогледи"-те му да надничат от всеки втори псевдопорцеланен сервиз. Не искам тъжните очи на автопортретите му да ме следват навсякъде. Ако днес можеше да види какво се случва с идеите му, предполагам, че щеше да си отреже и другото ухо, да си избоде очите и да си изтръгне езика. Дори и тогава целият този идиотизъм ще продължава да го преследва.

Защото тази красота е изстрадана. Тя заслужава много повече от това да е популярна. Популярни са мангата и анимето. Ван Гог не е комикс, по дяволите!

Днес трудно понасям картините на холандеца. Само при мисълта за тях ме връхлитат всякакви възможни техни "приложения", които съм имал щастието да видя, докосна, ям или пия. Евтината криворазбрана популярност на творбите му ми открадна красотата на изкуството му. Мечтая някой ден да посетя Van Gogh Museum в Амстердам. Там, като в един мой личен Йерусалим-на-импресионизма (нека вярващите не се обиждат!) да намеря отново пътя към тази изстрадана красота. И после да заобиколя отдалеч търговците и техните сергии със сувенири. За съжаление дори Исус едва ли може да ги изгони от този храм на изкуството.

А дотогава се моля да не ми откраднат красотата в картините на Климт!