Like father, like son

Наскоро осъзнах, че малко по малко наближавам възраста на баща ми от времето, когато аз съм се появил на бял свят. На годините, на които съм в момента, той вече от две години е бил заедно с майка ми. Случайно или не и аз имам сериозна връзка от две години. Историята се повтаря, знам. Точно това ме притеснява. Замислих се за онези важни и (уж) незначителни епизоди от младостта му, които той е изживял преди да стане семеен човек. Истории, които многократно съм слушал; които съм посрещал според настроението си с ентусиазъм или с досада. Спомням си възхищението, което съм изпитвал като дете; очакването как като порасна и аз ще извършвам подобни подвизи и геройски бели. А сега изведнъж съм на 24 (почти) и съм (може би) много по-близо до момента, в който самият аз ще стана баща. Опитвам се сам да вляза в ролята на този приключенец-разказвач, за да се "оценя" и осъзнавам, че е невъзможно. Няма как да направя този тест "на сухо", да проверя резултата и да знам какво да променя. Никой не може да замени едно от звената във връзката баща-син. Едноличното право да отсъжда ще има само моят наследник.

В този ред на мисли се сещам и за нещо друго: баща ми ме научи да обичам музиката на Led Zeppelin. Те са неделима част от фонотеката му, много повече - от житието му. Тази негова любов зарази и мен. Безбройни са моментите, когато затаили дъх, сме слушали заедно магията на този английски квартет. Дори сега, когато съм на хиляди километри от дома, като си пусна някое тяхно парче, усещам духовната връзка с него и с дома. Преглеждам фонотеката си - имам много любими изпълнители. Но нито един не е за мен това, което са били и са Zeppelin за баща ми. А така ми се иска един ден, мислейки си за мен, детето ми да усеща тази връзка, която аз днес имам с баща ми.